История

ИСТОРИЯТА НА СПАСИТЕЛНИЯ ЦЕНТЪР НАКРАТКО


Спасителният център за диви животни е създаден от основателите на “Зелени Балкани” в периода 1990–1992г. Първоначално, името на Центъра е Център за редки и застрашени видове (ЦРЗВ), а идеята е да се приемат бедстващи диви животни от цялата страна. В самото начало, ентусиастите на “Зелени Балкани” отглеждат различни намерени бедстващи животни в своите домове – по тераси, мазета и други необичайни места. При първите стъпки от дейността на Спасителния център доброволците на “Зелени Балкани” са имали подкрепата и на Зоопарк - Стара Загора, в лицето на тогавашния директор Олга Даскалова.
Първият пациент на Центъра е еднокракият скален орел Джон Силвър. Птицата е пострадала в капан, поставен от роми в района на Панагюрище. Служителите на горското стопанство я конфискуват и предават на “Зелени Балкани”. По-късно птицата е отглеждана в апартамента на Симеон Марин, един от основателите на “Зелени Балкани” и основател на Спасителния център. В последствие, в този апартамент, намиращ се почти в центъра на Стара Загора са приютявани различни други животни, нуждаещи се от помощ, като царски орли, обикновени мишелови, таралежи, костенурки, козодои и много, много други.

ИСТОРИЯ НА СПАСИТЕЛНИЯ ЦЕНТЪР - РАЗШИРЕНА ВЕРСИЯ - ЛИРИЧНИЯТ ПОГЛЕД НА ЕДИН УЧАСТНИК


(автор Симеон Марин, декември 2008г)

У всеки емоционален, а бихме казали и просто нормален човек, изпадналото от гнездото пухче с големи, ококорени очи, неминуемо предизвиква една и съща реакция – да го спасиш, да му помогнеш, да го вземеш със себе си в къщи!
Трудното идва после. Целодневно обикаляне из ливадите за събиране на скакалци или гонене на пеперуди със самоделно направено кепче; непрекъснато хранене на птичето, а то неумолимо отваря ярко жълта човка, умолявайки те за още; ставане нощем за смяна на грейката (безуспешно използвана като заместител на майчината топлина); и.....трагедията, която настава, когато опита ни завърши трагично и на сутринта намираме малкото телце вдървено и изстинало...
Познато ли ви е? Ние също сме преминали през тези несгоди на младия природолюбител, но нещо ни подсказваше, че трябва да има и по-успешен начин да се спасяват бедстващите диви животни...
Естествените авторитети, към които се обръщахме в такива случаи, не са могли да помогнат много – местното Горско, защото на тях “само това ли им е на главата” и местният ветеринар, който не се беше сблъсквал с такива странни пациенти. Оставаше единствено да занесем животното в Зоопарка, а така не ни се искаше, така искахме да видим нашето птиче да полети отново волно!
И така, мечтата ни да помагаме на диви животни, изпаднали в беда, тлееше в нашето съзнание, пробуждаше се при всяко ново намерено безпомощно птиче, докато ние самите неумолимо пораствахме.....

Заради любовта към дивите, животни някои от нас имаха шанса да учат във ветеринарния техникум в Стара Загора, Природо-математическата гимназия, да посещават кръжока по орнитология на Добромир Ганев 1. Други идваха да следват във Ветеринарния институт в Стара Загора, а трети утоляваха жаждата си за природа чрез близък досег с нея, участвайки в клубовете по туризъм, пещернячество, алпинизъм или воден туризъм с кану-каяк в Туристическо Дружество – Сърнена гора.

Основателите на “Зелени Балкани”, бидейки студенти, по време на практики, експедиции, проучвания на рибарници, скитания из планини и гори, работейки над дипломните си работи и пр., неминуемо се сблъсквахме с тежки примери на бракониерство – чапли и хищни птици с пречупени от сачми крила или крака, лебеди със забити рибарски куки, паднали от гнездата си безпомощни пилета, блъснати от автомобили животни. Сърце не дава да го оставиш на къра! Взимаш го, превързваш го, храниш го ... Понякога то оцелява и после се чудиш какво да го правиш, ако е останало с накриво зараснало крило...

Някои от тези животни и грижите за тях си имат собствени истории , които ще се помнят завинаги. Тези животни и хората, които се грижиха за тях са и причина за възникването на Спасителния център.
Първото, почетно място заема скалния орел Джон Силвър, кръстен на еднокракия пиратски капитан от “Острова на съкровищата”. Името му се натрапи само поради смразяващата липса на единия крак.
Птици от този вид, същите такива като “нашия” Джон Силвър се използват в Азия за лов. С удара на краката си някои силни птици могат да убият дори вълк, а нашата птица – с един крак. Какво нещастие! Как се е случило?
Един ден цигани носят орел със силно пострадал крак на отговорника по лова в Панагюрското горско стопанство – Здравко Ножделов (чичо на Стоян Ножделов, един от основателите на "Зелени Балкани"). Хванал се бил с единия крак във вълчи капан (“клюса”).
Горския им казва: “300 лв.”,  а те радостно:
- "О, готово бате, дай парите и го взимай!",
- "Не бе, вие ще ги дадете, че толкава е глобата по закон!”.
Това последното наляло в нозете н абракониерите невиждана скорост, достойна за Гинес...
Мощното желязо почти напълно беше откъснало единия крак на орела, което не остави на местния ветеринар Митьо Точев друго решение освен ампутация.

Близо 2 години Стоян Ножделов 2 и неговите родители отглеждаха орела в специално построена клетка, в двора на къщата си в с. Баня, Панагюрско.
В последствие, грижите за орела се поеха от Симо 3. Орелът се отглеждаше в апартамента на Симо, в центъра на Стара Загора, и, по-точно, в хола. В допълнение, в апартамента се отглеждаха и японски пъдпъдъци, които вдигат невъобразима врява.
Когато поемеш грижата за такава голяма птица осъзнаващ, че тя иска да яде и то по много... Парите не стигат за телешко от магазина, по половин кило на ден, лятната ваканция приключва и пъргавите ученици, които по цял ден са обикаляли пътищата с колела, за да събират блъснати от колите врабчета, вече тръгват на училище и неминуемо се принуждаваш да тръгнеш по фермите (НИИГО и др.) или катедра Патоанатомия на тогавашния ВИЗВМ, където студентите се учат да правят аутопсии, в търсене на безплатна мръвка. Но добитата по този начин мръвка изисква отделен хладилник, а такъв няма. Изхода е ясен, по-честото обикаляне на по-горе описаните “източници на мръвка”, а през лятото, когато тя бързо се разваля, на всеки 2 дни. На всичкото отгоре, Симо ходи на работа или по дела на “Зелени Балкани” (експедиции и т.н.) и отсъства за дълго. Кой да се грижи за Джон Силвър тогава? Спасението идва от група ученици, запалени природолюбители – Ивелин 4, Илиян 5, Ивайло 6, Дилян 7, Мурито 8, Косьо 9.
Но живота на Джон Силвър не е никак лесен. И как да бъде? Орелът многократно разкървавява куция си крак. Зарастването е продължително, трудно и мъчително. Опитите да му се измисли протеза остават напразни... И така, до момента, когато нуждата ни принуди да му дадем за храна една блъсната от кола гугутка. Едва след като Джон Силвър умря в агония, се досетихме, че гугутката намерена край пътя, до един стопански двор е била най-вероятно натровена от обработено с химикали жито. Така, след дълги години мъки Джон Силвър се пренесе във вечните ловни полета.

След Джон Силвър, в апартамента на Симо бяха отглеждани царски орли, мишелови, друг скален орел, козодой и много други.
Освен от бедстващите птици, апартаментът се използваше като база за преспиване на многобройните Симови колеги и приятели. Има много куриозни случаи от онези времена. Веднъж един от неговите приятели влиза в банята. Там на пода, в тъмното за да се успокои, е оставен огромен скален орел10. Съвзел се от светлината на включената лампа, орелът подхвръква и каца на мивката, от където започва гордо да оглежда застиналия в неудобна поза ползвател на тоалетната. Всяко негово движение се възприема от орела като агресия, на която трябва да даде подобаващ отпор. Човекът11 е прикован на клекалото и не смее да мръдне. Това продължава известно време. Срам го е да извика помощ, за да не се изложи. С неимоверни усилия и риск от сериозно нараняване, той се пресяга до метлата. Най-сетне! Това е неговото спасение! Под прикритието на метлата нашия човек успява да излезе невредим от премеждието, но споменът ще остане завинаги!
В по-мекия вариант на случая, двама студенти, слезли от нощния влак, се тръшват уморени и заспиват на леглото в хола. Сутринта са събудени от мощни плясъци на криле, брезентовата стена, отделяща орела от спящите, се сгромолясва, и сред облаците от слама и перушина орелът каца на стола, от където започва да гледа ококорените студенти “много лошо и ....гладно”.
Другите хора от групата отглеждаха по тераси, тавани, мазета и гаражи всевъзможни бедстващи животни - птици, таралежи и костенурки. Студенти от тогавашния ВИЗВМ веднъж отглеждаха пеликан, а друг път черен щъркел на една от терасите в студентските общежития.

В този период неоценима е помощта, която ни оказваха различните клиники на Ветеринарния институт в Стара Загора Те абсолютно безплатно лекуваха “нашите” ранени животни. За колегиална подкрепа и съдействие винаги можеше да разчитаме на Зоопарка в Стара Загора, най-вече в лицето на тогавашния му директор Олга Даскалова.
Такова беше началото, но имахме една мечта - всичко да бъде подредено и уредено:
- да има ветеринарни лекари, чието основно занимание да са нашите пациенти;
- да има фризери с храна за животните;
- да имаме клетки, където излекуваните да се подготвят отново за живота в Природата;
- да има загрижени за дивите животни хора, наши сподвижници, в цялата страна.
Всичко това днес вече е една сбъдната мечта!!!
Но, нека продължим с историята.

Явно беше, че нещата не можеха да продължават повече така. Въпреки, че родителите ни се оказаха невероятно търпеливи към нашите занимания в домашни условия, нещата трябваше да се променят в професионално отношение или.....просто да спрем с твърде изтощителните любителски изпълнения.

Въпреки, че така или иначе спасителната дейност се беше завихрила в Стара Загора си поставихме въпроса “Ако има един такъв център в България – къде е най-удачното място за него?”.
Едно от условията на, които такова място трябва да отговаря е да е в близост до голямо населено място, с централно разположение, с добри железопътни и автомобилни връзки с цялата страна. Безспорно Стара Загора отговаряше на тези условия, но и Пловдив също, а имайки в предвид, че централния офис на “Зелени Балкани” е разположен там работата беше на кантар.

Но освен горните условия трябваше да има подходяща база (сгради, клетки, свободни площи), които да ползваме безплатно (просто защото не можем да си позволим друго!) и разбира се отдадени на идеята хора.
За базата имахме едно на ум. Симо, Ивелин и Илиян бидейки възпитаници на ветеринарния техникум 12 знаеха, че там има подходяща база – така наречения “Птичарник”. Но сега оставаше да убедят в намеренията си и привлекат в начинанието си и Ветеринарния техникум. Добрите спомени, които имаха помежду си учениците и техните учители изиграха своята положителна роля. Но безспорния фактор, решаващия глас, човекът, който ни повярва и пое отговорността за своето решение бе Директора на техникума – Д-р Иван Чакъров13. За тази му решимост ще го помним завинаги и ще му останем вечно признателни. След като ни предоставиха базата за безвъзмездно ползване ние се задължавахме да я ремонтираме, поддържаме и охраняваме. Уви първите няколко години не успяхме да привлечем средства и едва кретахме. И още веднъж се прояви великодушието на д-р Чакъров, който не изгуби вяра в нас, не ни притискаше, а дори ни окуражаваше.

Тежкия период, в който едвам кретахме се падна на Коцето 14. Без фризер или хладилник, без ограда, без пари....
По това време Центърът не би просъществувал без всеотдайното участие на Ивелин, Илиян, Ивайло, Дилян, Мурито и цяла плеяда навити студенти – Йовко Хараланов, Симето, Пьотр, Пацо, Гената, Митака, Румен, Етрополеца, Емилийо и др.15 от Ветеринарния факултет от Университета. Неизброими са дейностите, които са се случили благодарение на всички тях - намиране на храна, грижи за животните, строеж на клетки и какво ли още не. Но безспорно едно от най-мъчителните задължения бяха нощните дежурства за охрана на Центъра – в душна малка стаичка, сред пълчища от изгладнели комари.
Никога няма да можем да се отблагодарим на хората от НИИГО – Стара Загора (настоящ Земеделски институт), пуйкофермата в с Малко кадиево (Д – р Лалев, Г-жа Илиева), свинефермата на университета в АПК-то и люпилнята в птицекомбината, благодарение на които успявахме да осигурим храна за нашите пациенти.

Глътка свеж въздух беше одобрения през 1996 г. от РЕЦ 16 проект благодарение на, който не само купихме фризер за съхранение на храната за животните, но имаше пари и за някои малки ремонти, както и за поне един човек грижещ се за Центъра. Все още не мога да разбера защо хората разбират, че пациентите се нуждаят от храна, а с неохота приемат факта, че хората които се грижат за тях няма как да живеят “на фотосинтеза”. Ето защо втория одобрен от РЕЦ проект ни даде възможност да се стабилизираме. Но РЕЦ не можеше да ни издържа безкрайно, най- малкото защото такива бяха правилата на донора. Така или иначе на РЕЦ и на тогавашния му Директор Маргарита Матеева и главния счетоводител дължим преминаването на Центъра на качествено ново ниво на развитие.

Това качествено ново ниво обаче нямаше да може да се постигне без доброволците на “Зелени Балкани” в Стара Загора.
Сред тях се откроява Ивайло. Този ученик посвети 2 години от живота си изцяло на Спасителния Център. През последните 2 години от учението си прекарваше повече време в Центъра отколкото в училище, а в къщи се прибираше само, за да спи и то от време на време. През тези години Ивайло израсна много, натрупа опит, показа, че може да носи отговорности на ученическите си плещи, а Центъра уверено вървеше към подобрение. Дори като го пускаха в отпуска от казармата вместо в къщи той отиваше право в Спасителния Център. След отбиването на военната си служба Ивайло пое управлението на Центъра като 1 година работи доброволно, а през следващите 2-3 години за символично възнаграждение.
Благодарение на упоритостта, постоянството и най-вече всеотдайността на Ивайло Центърът пое професионален път на развитие и днес представлява това, което е.

Най-големия скок в развитието на Спасителния център се постигна благодарение на "Twining ФАР проект" на МОСВ изпълняван в партньорство с Австрия 17 (Австрийската агенция по околна среда). В рамките на проекта Тракийския Университет предостави сграда за нуждите на Центъра, а по-късно беше закупено цялостно оборудване - нови транспортни клетки, специализиран автомобил, компютри и офис оборудване. По късно благодарение на помощта на ПУДООС /Предприятие за управление на дейностите по опазване на околната среда/, сградата предоставена от Тракийски университет беше реконструирана и дооборудвана за нуждите на Спасителния CITES център за конфискувани диви животни – обект на незаконна международна търговия, попадаща под ударите на Вашингтонската конвенция - CITES.

Паралелно със спасителните дейности в Центъра бе започнато развитието и на размножителни програми на редки видове – отколешна мечта на основателите на “Зелени Балкани”.
Кой български природозащитник не е мечтал “да има пръст” във връщането на символа на българската природозащита – костобера/брадатия лешояд, в родните висини?! Но,......нещата не стават ей така от веднъж. Иска се опит, искат се условия за птиците, и не на последно място – от някъде трябва да се вземат самите птици, които да се пускат в България.
Ето защо започнахме с нещо, което ни е по силите и възможностите. Благодарение добрата воля на Д-р Иван Иванов – Директор на Софийския Зоопарк и експертната помощ на Валери Георгиев от НСЗП на МОСВ, първата двойка бухали постъпи в Центъра през 1999 г. През 2002 г. те дадоха първото си поколение и от тогава ни радват с отрочета всяка година, а понякога и два пъти в годината!!!
В последствие размножителната програма обхвана и екземпляри, които поради трайни наранявания са негодни за живот в Природата. Сега част от размножителната програма са двойки белоглави лешояди, белоопашати мишелови, керкенези. Към нас се обръщат колеги от съседни страни (Гърция, Румъния) да приютим при нас такива “вечни пациенти”.
Най-накрая, през 2004 г. “Зелени Балкани” получи доверието на Франкфуртското зоологическо дружество, фондацията за защита брадатия лешояд (FCBV), фондацията за защита на Черния лешояд (BVCF) и размножителния център в Австрия (EGS) както и личности като Ханс Фрей18, Волфганг Фремут19, Хуан Санчес и Евелин Тевес 20 (фондация за опазване на черния лешояд) и др. да се включи в световната мрежа за размножаване на брадатия лешояд. Въпреки, че нещата не тръгнаха гладко като ни се искаше те съхраниха вярата си в капацитета и добрите условия в Центъра.
Така се дава шанс след дълги години доказване и след още по-дълги години работа един ден да видим в небето на България живи костобери.

Една есен на 1996 г. от далечната, северна Силистра в топлата, южна Стара Загора долетя едно девойче – да се учи за ветеринарен лекар. Христина Христова 21 беше преминала природозащитната школа в резервата Сребърна и се вписа идеално в нашите редици. Надали има друг ветеринар, който би работил в примитивните условия в началото, толкова дълго време и то без да загуби капка от всеотдайността си. Сега е трудно да си представим Центъра без лъчезарното и присъствие. В студ и пек, в слънце и вятър, денем и нощем тя е готова да приеме изпратения от вас пациент. Няма кой друг да ви разкаже по-увлекателно и живо както за дейностите на Центъра така и за всеки конкретен пациент.

След завършване на специализиран курс на IWRC (Международен съвет за рехабилитация на диви животни), покриването на стандартите и заслужаване на доверието Центъра стана пълноправен член на тази международна мрежа (2003 г.).

През 2001 г. установихме връзка с Филип Драгумис от “Елинската болница за диви животни”/HWH/. От негова страна щедро ни бе предложено да стажуваме в гръцкия спасителен център на остров Егина. Христина изкара там 3 месеца, а Сашка половин година.
Нещо повече благодарение на Филип нашия Център бе посетен от над 30 чуждестранни доброволци, които стажуваха при нас за срок от 1-3 месеца. Сред тези доброволци безспорно се открои Хаби (Хабиер Азола от ...., Испания)
 Филип бе инициатор и за създаването на балканската мрежа от центрове, а по късно и на международната природозащитна мрежа – Гърция (INN), в която ние се включихме с радост и много енергия.

След 2001 – 2005 г. пресни доброволни сили бяха вляти в дейността Центъра. Почти ежеседмично нови и млади и доброволци на “Зелени Балкани” помагаха за различни ежедневни или дългосрочни дейности в Центъра. Основните активисти бяха привлечени от офисите ни в Пловдив и Стара Загора. Никога няма да забравим помощта на Явор Маджаров, Данаил Душков, Иван Проданов, Валентина Георгиева, Иван Иванов, Николай Арабаджиев, Георги Георгиев (Гого), Диляна Петрова, Буряна Йорданова, Любомир Янков, Павлин Желев, Георги Диловски, Александър Мечев, Евгени Цветанов, Стилян Паскалев, Руско Петров, Ива Тюйлиева, Иванка Зашева, Александър Глушков, Надежда Гичева, Пламен Димитров (Карнобатския), Румяна Беева, Румяна Димитрова, Галин Пейчев, Таньо Марков, Стоянка Събева, Ганчо Ганчев, Боян Баев, Александър Грозев /Сашко/, Беатрис Ленгисамон, Медора Пашмакова, Антони Делиоланов, Дилян Георгиев, Петър Гюдженов, Елена Кметова, Елена Тилова, Петя Попадийска, Емил Костадинов (Баат Емо), Мария Челекова, Славея Стойчева, Свилена Иванова, Илина Григорова, Ангел, Искра Мезинова, Светлана Вълчанова, Петя Бойнова, Невена, Цветан (Цецо), Анелия Павлова/Анелка/, Станимира Делева /Станимирка/ и много, много други

 Сашка Витанова дойде през 2005 – 2006 г. в Центъра като доброволец. С доброто си представяне получи препоръките ни и изкара дълъг стаж в спасителния център в Гърция. С лъчезарното си присъствие, голямо търпение и ветеринарен хъс тя стана безценно попълнение за екипа на Центъра. Сашка отговаря и за развитието на европейската доброволческа служба. В рамките на тази програма, за относително дълъг период от време (около година) чужди доброволци изкарват стаж в Центъра. Някои от първите доброволци не само се научиха до говорят, но и да пишат на български - (ето един кратък поглед на един от доброволците).

Д-р. Слави Цеков, шеф на верига от клиники (Частни ветеринарни клиники – Д – р Цеков) – по душа и сърце ветеринарен лекар, по убеждение природозащитник. Няма случай, който да го стресне, нито пък отказ да се заеме с най-заплетения ветеринарен казус, независимо от часа на денонощието. С опита си, професионализма и желанието е пръв учител и наставник за ветеринарите на Центъра. На всичкото отгоре - оказва и логистична подкрепа по всякакъв повод. А мрежата от Частни ветеринарни клиники – Д – р Цеков в страната, благодарение на самия д-р Цеков и неговите колеги от Хасково, Бургас, Стара Загора и Казанлък22 , оказват неоценима ветеринарна помощ и консултации на Центъра.

Цяла поредица от доброволци от Корпуса на мира оставиха изключително приятни впечатления у нас. Те си получиха типично български прякори: Джеймс Стивънсън (Джамес), Матю Рогоски ( Шматю ), Шейн Кларк (бат Шеню). Освен, че е голямо удоволствие да се работи с тях те имат своя неоценим принос, особено в комуникациите ни с англоговорящи и подхода ни към донорите.

В периода 1999 - 2006 г. В Центъра се проведоха така наречените “работни ваканции на BTCV   23” – по нашенски наричани “бригади”. Мощните усилия на британци и българи успяха да сътворят басейн за водоплаващи, да приведат двора в ред и да построят нови клетки за пациентите на Центъра.
В допълнение тумба бригадири по линия на програма Европейска младеж започна строителството на клетки за птици по световни стандарти.

Доброволците (към 2000та година насам) хвърлили котва в Центъра са Николай Арабаджиев и Иван Иванов. От епизодично участващи в работата на Центъра плавно преминаха към “постоянното присъствие”. Те допринесоха изключително много за подредения, изряден и професионален облик на Центъра. Иван, който е инжинер по образование и призвание може да измисли и измайстори всякакъв механизъм и устройство, а Николай има пословична педантичността и усет като буквално “бърка в душите на птиците”.

Марин Стоев - ученик в Професионалната гимназия по ветеринарна медицина в Стара Загора. От 2002 г. е един от най-активните и неустрашими доброволци в Спасителния център. Продължител на традицията от “Ветеринарния” да изскача по някое изключително добро дете, съвестен работник и запален природозащитник. Вивариума на Центъра изцяло е оставен в неговите ръце.

Какво би бил Центъра без мрежата от хора милеещи за дивата природа - из цялата страна?
Със сигурност не същото, което е сега!
“Мрежата” се разраства с всяка изминала година, все повече и повече. Вече обхваща над 40 населени места. И най-важното е, че тези хора, които днес спасяват животно в беда, милеят за българската Природа и ще я защитават, когато се наложи това утре.

Безспорно “осиновителите” са сред най-важните за устойчивото съществуване на Центъра. Вярно, е че броя им в България не съответства на това, което е в “белите” държави. Но това прави сегашните осиновители още по-ценни хора – първопроходци, осъзнали максимата, че не си ли помогнем сами и Господ не може да ни помогне. Може по-голямата част от обществото ни да не ги разбира, но ние се надяваме, че утре по-голямата част от обществото ще бъде благородно като тях.

Посетителите в Центъра са нашата радост. Но най-много се радваме когато невръстни деца правят чудеса, за да станат осиновители на животни. Те са готови на всичко – да произведат мартеници, детски рисунки и други произведения на детското въображение, за да организират търгове и панаири за продажбата им сред ...... своите роднини. Парите после отиват за риба на пеликана Грую или за храна на орлите или лешоядите.
Особено трогателни са децата от домовете за лишени от родителски грижи, които се включиха в проекта “Сираци осиновяват сираци”.

Може да не е за вярване, но почти всички служители на Центъра са имали “шанса” да останат не малък период от време без възнаграждения. А Центъра е оставал без издръжка за 2 години в периода 1997 – 1999 г.
Сами можете да си представите как може да се издържи в тези условия – единствено благодарение на изключителната отдаденост на хората работещи в Центъра. Те са причината Центъра да не се закрие в тези кризисните моменти. Благодарение на тях Центъра съществува и надяваме се дълго да радва природозащитната общност в България!